Няма другаде тоя разкошен тъмно – зелен венец, който се извива над Панагюрище. Няма друга планина с такава заоблена форма, с такива легнало – извити линии, с такива китни гори и цветни поляни.
Лесно достъпна, нежна, тиха, кратка и гостоприемна е Същинска Средна гора. От връх Братия се открива такъв просторен и великолепен изглед, какъвто няма втори в Европа.”
Константин Иречек
Из книгата “Княжество България”, издадена 1899 г.
Ще запомним този чаровен кът от Същинска Средна гора с неговите обширни слънчеви поляни, вековни буки, птичите песни, цъфналите липи и богатата флора и фауна. Това бе място със здравословен климат, привлекателно, спокойно и уютно.
През 1907 година по предложение на учителя Илия Янкулов на това място се създава първата в Европа лятна детска колония. Идеята е подкрепена от панагюрската общественост в лицето на кмета Г. Дедев, който е председател на училищното настоятелство в града и панагюрския хигиенен съвет. Тя се реализира с подкрепата на д-р Никола Немски, д-р Митрев, училищния инспектор Сърбев, директора на прогимназията Рус Янев и аптекаря Георги Зафиров. Колонията имала за цел да се помогна на деца със здравословни проблеми и такива от социално – слаби семейства.
Специална комисия по предложение на д-р Немски определя мястото за изграждането на колонията. А това е прекрасно място, заобиколено от величествени вековни буки, с обширни поляни и езеро в средата. Наричали го Читашкия гьол. Около езерото, с чието име се нарича местността, било разположено летовището. Оттогава до днес са изминали 144 години. За това място легендата разказва, че много преди освобождението ни от турско робство в този район са върлували разбойнически групи от черкези. Те обирали егрека и мандрата на Читашкия гьол. Овчарите се оплакали на мюдюрина в Панагюрище. Той изпратил един куруджия читак да накаже крадците. Овчарите богато нагостили своя покровител, но на него му станало лошо от обилната храна и горещия ден. Той се хвърлил в големия гьол, за да намери успокоение и повече не се показал от водата.
През 2011 година в центъра на Панагюрски колонии бе открит паметник посветен на основаването на селището. Автор на мраморния монумент е панагюрският художник д-р Николай Радулов. Самата фигура на дете напомня на своя наблюдател, че мястото, на което се намира селото, за пръв път е било използвано като детска колония за белодробно болни малчугани, които са се лекували под въздействието на чистия средногорски въздух.
Интересен факт за самата скулптура, е че камъкът за нея бе докаран чак от Гърция – заради високите качества на тази мраморна порода.
През тази местност често минавали читаци – турци с натоварена а коне стока за Златица. Те се спирали тук за водопой на конете и за нощувка. Голямото гьолище е чарът на местността. На него се дължи свежестта на поляната и постоянната влажност на въздуха. Водата от езерото се отича и влива в Медетската река. Днешното езеро е с прекрасни водни лилии, зарибено е и за него се грижат риболовците от Клониите. Оградено е от кашпи с цветя, сенчести алеи, пейки и привлича много любители на природата, които могат спокойно да си вземат за четене книга от специално направената за целта библиотечка.
Създателите на благотворителната лятна детска колония имали виждането за стойността на това, което правят, защото разбирали колко е важна грижата за детското здраве. Знаели, че детето е символ на вечност във великото понятие на нацията.
16 години по-късно след откриването на панагюрската лятна колония е публикувана Женевската декларация за правата на детето.
Лятната детска колония с годините дава своите резултати и това накарало много хора да започнат на това място строеж на вили.
От 1922 година колонията се ръководи от благотворително дружество „Панагюрска детска колония“ с председател Делчо Карамаринов – до 1935 година. След него този пост заема Тодор Юруков. Колонията имала Устав и Правилник на летовището, които стриктно се спазвали. Според тях общината раздавала безплатно парцели за строеж на вили, като не се разрешавало отклоняване от утвърдения регулационен план. До всяка вила водела тревиста пътека. Не се разрешавали огради. Имало специално определени места за паша. Спазвали се строги хигиенни изисквания. С годините мястото се превръща в курорт и става третия по големина курорт в България и на първо място – по природни дадености.
За благоустрояването на летовището най-голям принос имат политикът и три пъти министър – Стоян Костурков, Вергил Димов – министър на благоустройството, предприемачи, дипломати. За кратък срок изникват вилите на: пианистката Вергиния Попова, Веселин Ханчев д-р Мухлев, Борис Зумпалов, Пейо Перфанов, на министри, артисти, на Жунжушки – търговски представител, учители, адвокати, на професор Панка Пелишек, Тодор Юруков, Вера Мутафчиева и на много други. Тук те посрещат световно известната оперна певица Елена Николай, както и Константин Иречек.
До летовището има осигурен транспорт, има фурна, ресторант, хотел. Електрифицирано и водоснабдено е. През 1929 година е открита учителската станция с централна сграда и 10 малки вили с площ от 100 декара.
С носталгия си спомнят за онова време за почивка и културен обмен наследниците на първите виладжии. Изнасяли се концерти, състезания – кипял е живот – до започването на Втората световна война.
След 9 септември 1944 година вилите бяха национализирани и се ползваха за пионерски и средношколски лагери от цялата страна. И пак кипеше живот, но вече устроен по но начин. Веселия, песни и неизменното “ехо“ се чуваше в гората.
През 1964 година бе открит в тази част на Същинска Средна гора МОК – Медно-обогатителен комбинат „Медет“. Построени бяха 41 жилищни блока за работещите в комбината. Обликът на летовището се промени.
След закриването на Медно-обогатителния комбинат, въздухът на Колониите стана отново чист и желан за почивка.
С Указ №970 от Държавния съвет на НРБ курортът бе обявен за село в административната структура на панагюрската община. И до днес останалите малко жители роптаят срещу този Указ, не осъзнавайки, че с него се прикриват комерсиални цели. Но всеки, който има очи, вижда колко малко остава от девствената природа. Някога тукашната гора я наричаха „Сърнена“. Няма магазини, хотели, добър транспорт до Панагюрище. Но все още има прекрасни горски кътове. Такава е горската пътека „Просеката“ в посока към връх „Братия“. Когато човек се изкачи на нея и се спре на върха й, изведнъж умората изчезва, сякаш някаква магическа сила я отнема. Казват, че това място е магическо. Тук се забравят грижи и неволи, душата се отпуска и радва. Сред много красота и очарование човек се чувства щастлив, спокоен и има чувство за сливане с природата ведно.
Успоредно с „Просеката“ се намира прочутата „Слънчева поляна“. От нея се открива необяснимо красива и вълнуваща панорама към Панагюрище, Тракия, Родопите, Белмекен. На север човек може да се възхити от величието на Стара планина. Царят на поляната е могъщ бук, впил яки корени в земята, устоял на бури, величествен.
ора, които обичат и се грижат за природата, останали засега анонимни, направиха голяма, здрава пейка, вързаха люлка на два клона, направиха огнище. С една дума – създадоха място за отмора на туристите. Всеки, възползвал се от тяхното добротворство ги благославя. И На други красиви места има пейки, мостчета с изглед към Панагюрище, но засега недостъпни.
Семейство добротворци Игнатови подариха детски кът за малки деца край езерото.
Живеем в 21 век. Не оценяваме както трябва красивата природа. Не пазим, а рушим. Някога туристическите дружества по места се грижеха за маркировките на туристическите пътеки. Горските стопанства почистваха след сеч горските обекти. Последните години масовото изсичане на българските гори се приема от много хора с безразличие. Защо забравяме, че човешката грижа за гората е грижа за нас, хората, които сме на тази земя благодарение на гората. Тя е, която ни дава всичко, а иска от нас толкова малко: да я обичаме, да я пазим, да я възстановяваме.
Най-впечатляващите природни кътове стават все по-недостъпни за туристите и любителите на природата. Един тревожен въпрос чака отговор. Кой прекрати достъпът до тях, включвайки ги в своята частна вилна собственост? Болно ни е, но не за тези, които пречат на хората да се радват на гората, а за всички, на които се налага да пълзят под мрежи и да пресичат тип средновековни огради на вили, пазени от кучета и следени от камери? Няма ли институция, която да защити правата на обикновените хора, чиито родители и деди са отгледали тази гора?
Източник: vreme2001.com