Няма друг като нея. Мария Оряшкова е фигурата в българския спорт с най-много медали от големи първенства – 10 европейски титли и 6 световни в самбото. В добавка още поне 15-ина медала от значими шампионати. Без да броим отличията в другите спортове, където също е доминирала – джудо и сумо, както и в борбата през последните години. Мария Оряшкова е стипендиант на „Асарел-Медет“ АД още от ученическите си години. Подарява купата за своята първа световна титла по самбо на покойния проф. д-р Лъчезар Цоцорков и казва, че в панагюрската минна компания са „повярвали в нея, когато дори самата тя не е вярвала в себе си“. Мария определи интервюто, което даде за „Спринт“ в Благоевград по време на лагера с националния отбор по борба, като „вълнуващо и много интересно“. Ето най-важното от разговора.
– Мария, рано ви е още за равносметка, но все пак – има ли нещо в спорта, което през годините бихте могла да направите по различен начин?
– Първо да кажа – „Спринт“ е страхотно списание и за мен е голямо удоволствие да разговаряме. Само като млада ми се е случвало да поискам да върна времето назад. Чета доста книги, гледам доста филми. И точно по този въпрос един филм промени моето съзнание, когато бях 18-годишна – разбрах, че като промениш нещо, всъщност не знаеш и какво друго ще се промени и как ще се промени. Оттогава съм твърдо на мнение, че не искам да променям нищо в моя живот, да се връщам назад и да се съжалявам. Това беше филмът „Ефектът на пеперудата“, сценарист и режисьор са Джонатан Грубър и Ерик Брес.
– Постигнала сте много в самбото, борбата, джудото и сумото. Споделете спецификата на тези спортове…
– Всеки е единоборство. Затова може би съм намирала успешно път от единия към другия – заради моята страст към спортовете с единоборство. Но всеки е и строго индивидуален и ми е бил интересен. Не съм ходила толкова много на тренировки по сумо. Но сумото е сблъсък между двама души без кой знае какви правила и със своите ограничения все пак. И е много интересно. Джудото и самбото – започнах с тях едновременно и допреди 7-8 години нямаше кой знае каква голяма разлика в правилата. Но нещата се промениха, джудото стана различно и постепенно усетих, че това вече не е спортът, който ме привлича така. Самбото? Там е сърцето ми. Просто го усещам – толкова години и време имам в залата, че на срещите знам всяка следваща секунда какво трябва да направя и какво да очаквам от противника. И какво трябва да го накарам да направи. А в борбата – там се занимавам трета-четвърта година. Борбата е уникален спорт и много ми помага за самбото. В момента тренирам основно с националния отбор по борба, но се състезавам и на европейски и световни първенства и по самбо. И ползата от тези тренировки е за двата спорта. Много искам да постигна високи резултати и в борбата. В момента нашият отбор за жени е сред най-добрите в света. Тук се влага огромен труд, който дава своите резултати – затова вярвам, че някой ден успехите ще дойдат и при мен.
– Какво точно ви привлече в самбото?
– Понякога подсъзнателно харесвам самбото. Усетът, който съм придобила, и възможността да се предугаждат действията на съперника – това е най-сладкото в една среща за мен. Освен това от три месеца съм в изпълкома на Международната федерация по самбо, което е огромно признание. Избраха ме по време на последното световно първенство. Това е нова врата, която се отваря пред мен.
– А как се запалихте по спортовете с единоборства? С какво започнахте?
– Преди клубовете по самбо и по джудо бяха общи. Отиваш, дават ти екипировка и не знаеш – това за джудо ли е или за самбо. Тогава няма кой знае какво значение – отиваш в залата, ако мине една седмица и отново искаш да се върнеш там, значи това е твоят спорт. Всъщност не съм пробвала друго – живеех на село, няма как да си позволя да отида на тенис, на плуване, които изискат специална база и тренировките се заплащат. Нямаше как. Бях на 13 години, когато покрай брат ми отидох в залата в Панагюрище. Все още се състезавам за клуба в Панагюрище. Но рядко имам възможност да тренирам там, все съм по лагери – над 300 дни годишно…
– Помните ли първия си медал?
– Станах трета на малко състезание – окръжно, след това на друго малко състезание победих. На първото си републиканско взех бронз. Беше голямо щастие – с първия медал, с първия анцуг, който ми дадоха, с първите маратонки… Всичко това помня, но много рядко се връщам там в спомените си, защото ежедневието е забързано. А човек не трябва да забравя откъде е тръгнал. И затова и ми е приятно да водим това интервю – връща ме в спомените.
– Какви са основните разлики между самбото и бойното самбо?
– Бойното самбо е доста по-грубо, има здрави сблъсъци. Състезанията по самбо се провеждат заедно с бойното самбо. Но аз не гледам срещите по бойно самбо, когато играят моите приятели. Факт е, че бойното самбо набра голяма популярност, по-голяма от самбото напоследък. Защото е нещо като MMA – повече удари, повече кръв. За съжаление на хората им харесва това – нямам представа защо.
– Спортсменството – как се изразява то във вашите спортове?
– Като бях състезателка при девойките и при жените до 23-24 години някъде – по-често се срещах с липса на спортсменство. После сякаш си заобиколен с по-зрели хора, които определено са спортсмени. И те може да не са били такива преди. Познавам спортисти, които не са били спортсмени и после са станали. Защото виждат, че до нищо добро не се стига, когато не си спортсмен – ще удариш не по правилата, ще блъснеш съперника, ще го заболи, ще се държиш неуважително… Преди по някога ме изкарваха от равновесие и не можех да се контролирам. Разклащали са ме и не съм постигала това, което искам.
– В какво се изразява липсата на спортсменство?
– Това е нещо съвкупно – още при пристигането на състезание, когато комуникираш със съперниците. Дали ще те поздравят, както и ти тях, дали ще спрат да поговорите. Дори от едно ръкостискане се усеща дали този човек те уважава или не. Има удари, които уж са случайни, но не са позволени. Много наблюдавам мимиките на моите съперници. Усещам ги по очите дали искат честно да се състезават или са склонни да прибегнат и до непозволени похвати. Личи кого го е страх или не го е страх, кой те уважава и кой не. Чета и книги в тази насока, усъвършенствам се.
– Откъде идва мотивацията ви постоянно да се доказвате или да откривате нови територии и да постигате неща, които не са постигани от друг?
– Аз мога да искам да стана най-добрият математик в света, но няма да успея да го направя. Но в това, което умея, мога да съм най-добрата в света. За мен хората, които са в тренировъчната зала с мен, са основната мотивация – хората в самбото, в борбата, треньорите – благодарение на тях дължа по-голямата част от желанието си да продължа напред. И в самбото, и в борбата се тренира страшно много. Но ако не ме грабне отношението и общата цел, ако треньорите не ме запалят и не ми покажат, че е важно, аз няма да остана.
–Опишете Иван Нетов…
– Той е моят втори баща и човекът, който ме е възпитал и научил на всичко. И до ден днешен ме учи. Той ми е първият треньор и продължаваме с малки прекъсвания поради стечение на обстоятелствата заедно и досега. Иван Нетов ми е и духовен наставник.
– Какво бихте казала на едно дете, което е на прага на залата?
– Ако влезе и му хареса, няма да излезе скоро, а може би и никога. Много е трудно обаче в днешно време да кажеш на някого защо трябва да влезе в залата, защото отвън има много изкушения. Трябват характер и сърце, с които се раждаш. И не можем да виним само телефоните, таблетите, по-малкото четене на книги… Ако не го усещаш отвътре и не искаш да постигнеш нещо, не искаш за изразходваш енергия, какво значение има дали имаш телефон, таблет. Тъжно е, че с годините все по-малко стават тези деца, които влизат в залата.
– Става дума все пак за корави спортове, които изискват абсолютна отдаденост…
– Трудолюбието е най-важно. Заедно с таланта, с натрупания опит също. При нас в крайна сметка решава това колко си тренирал, колко пъти си излизал изнемощял от залата, колко пъти си бил на прага да се откажеш и си се връщал. Колко пъти си казал – не мога да дишам, спирам. За да покажеш какво можеш, трябва да си функционален. Да си по-функционален от другите. Това без кански труд в залата не става.
-Коя е най-запомнящата ваша победа?
– Връщам се от една среща, отивам след това на друга в спомените. Не, не мога да избера само една. Всяка носи своята специфика, чар и история.
– Но имате голяма съперничка през годините, нали?
– О, това го казвам веднага – дълги години имам съперничество със Светлана Тимошенко от Беларус. Още от времето, когато бях на 18 години, се изправяме една срещу друга. Тя е по-голяма от мен. И по ирония на съдбата миналата година точно тя ме победи на световното. Досега й водя с една-две победи максимум. Имаме много сериозен двубой и същевременно много голямо уважение. Най-сладко ми беше на Европейските игри в Минск – атмосферата беше страхотна, излъчваха се схватките в България. Моите приятели можеха да гледат – хората видяха какво е самбо. Много трудно спечелих златния медал срещу нея. И мнозина в България разбраха какъв е нашият спорт. Защото все пак самбото е малко отстрани от олимпийските спортове. Не знам какви са плановете на МОК за бъдещите спортове в олимпийските игри. Дано не се обърне прекалено внимание на тези видеоигри, защото, ако те влязат в програмата, както се говори, тотално ще се подмени духът на състезанията.
– И за финал – какво мислите за титлата, която получи Панагюрище -„Европейски град на спорта“ за 2022 година?
– Сигурна съм, че получаването на тази титла е абсолютно заслужено за Панагюрище, за спортистите и всички спортни хора в града. Гордея се, че съм лицето на тази кампания. Най-хубавото е, че тази година Панагюрище ще е домакин и организатор на много състезания по различни видове спорт. Това е така, защото градът разполага с достатъчно жизнени и добри клубове по различните видове спорт и с много добра спортна база, за която заслугата е основно на общината и на „Асарел-Медет“.
Източник: Списание „Спринт“ – брой 28/2022 г.