Мечтите се сбъдват, ако действаш за осъществяването им. Тодор Цачев изглежда е идеалният пример за това. Пълен с енергия и оптимизъм, той не се отказва и отчайва, ако удари на камък, а търси друг път да достигне целта си. Цачев е ръководител на т.нар. марчинг бенд „Marching Stars“ („Маршируващи звезди“, а marching band – от англ. маршируващ духов оркестър) от град Златица, който всъщност е и единственият такъв бенд в България.
Той обучава повече от 40 оркестранти в СУ „Св. Паисий Хилендарски“ в Златица, а през 2011 г. е започнал само с 16. Преди това пет години е работил в оркестъра на Националния музикален театър и две години в Биг бенда на БНР.
Цачев е завършил музикалното училище в София с кларинет, после Музикалната академия – със саксофон. По марчинг бендовете се запалил през 2004 г., когато бил на студентска бригада в САЩ и попаднал на национално състезание. Било внушително: 400 – 500 деца на стадиона свирят, маршируват и правят фигури с телата си. След това мира не намерил, докато не направил свой бенд.
Първо разказал за идеята си в няколко столични училища и читалища. Всички я приемали радушно, но като се стигнело до купуване на инструменти, се отказвали.
„Ако проблемът ще е едни музикални инструменти, пък ще взема да ги купя!“ Събрал всичките си спестявания, взел и от майка си и напълнил хора – общо купил 16 – тромпети, тромбони, барабани. От читалището в „Стрелбище“ му дали да ползва зала два часа два пъти седмично. Разлепил плакати навсякъде из квартала. Първата седмица никой не дошъл. И втората седмица никой не дошъл. И третата, и така два месеца – никой. Дори от любопитство да попита какво е това.
Затова решил да пробва в провинцията. Разпитал в Средногорието и все същите думи чувал: супер, но стане ли въпрос за пари – край. Само директорката на училището в Златица му казала, че ще има пълна подкрепа и го изпратила в общината да пита дали ще му отпуснат хонорар. По пътя попаднал случайно на самата кметица и успял да я разпали по идеята си толкова, че тя настояла веднага да сключат договор и от понеделник да започне работа с децата в училище. В колата обратно към София крещял от щастие. Прибрал се вкъщи и казал на съпругата си: „Приготвяй багажа, от понеделник ще живеем на село“.
Напуснал Биг бенда на БНР и се преместили в наследствената къща на Цачев в село Мирково.
Трудно му било да избере само 16 от явилите се на кастинга повече от 60 деца, но толкова били инструментите. Трудно му било и в началото, децата не напредвали. Трудно му било и да ги мотивира да се упражняват вкъщи. Чужда им била идеята, че за да се научиш да свириш на музикален инструмент, трябва да се упражняваш упорито.
Голяма подкрепа и помощ получил от съпругата си. Също много добър музикант, тя направила аранжиментите на бенда – адаптирала нотите за децата. В марчинг бенда децата трябва да знаят нотите наизуст, за да могат да танцуват и да правят с телата си различни форми и шоупрограми.
Голяма подкрепа дошла и от фондация „Америка за България“. Поискал пари само за униформи, а получил повече, включително за подготвителни лагери за децата – на море и планина.
Постепенно бендът станал добър и популярен. Канен на празненства в други градове и училища, както и на фестивали в чужбина ( наскоро са се върнали от световно състезание на марчинг бендове в Швейцария), стига дори до полуфинала на „България търси талант“. След участие на Джаз фестивала в Банско се качват високо в Пирин планина и свирят на езеро Окото – казва, че било „вълшебство“.
Тодор Цачев репетира с децата на няколко групи, като ги е разпределил така, че да имат по два пъти седмично занимания. Поел е и обучението на мажоретките.
Обучението на едно дете не е лесно и трябва индивидуален подход и внимание. А себе си Тодор Цачев учи на търпение. Първите деца, които обучил през 2011 година, вече са 12-ти клас, а две от тях искат да продължат образованието си в Музикалната академия, защото „музикалното училище си го изкараха в бенда.“
Цачев много държи на дисциплината. „Като ходим на турнета, на лагери, детето само трябва да си приготви багажа, да мисли за инструмента, за ноти. Лицеви опори ги карам да правят, физзарядки. Много държа на точността и отговорността. С морала не бих направил компромис никога, уча ги да бъдат морални, на общочовешки и християнски ценности. Само ако съм научил, че някой е пропушил, изобщо не ме интересува колко е добър, направо изчезва от бенда – това им казвам. Искам да ги науча на такива качества“.
„Едно момче се биеше постоянно с другите. Попитах го: „Искаш ли да дойдеш в бенда?“ Започна на барабани и така се разви, че от много тежко положение се промени тотално, не можеш да го познаеш. Като чудо – и приятели си намери, и успеха повиши. По-късно ми каза, че помни точната страница на учебника, на която е бил отгърнат, когато съм му предложил да се включи в бенда.“
„Имаше едно друго дете, което като влезе в клас, забива глава в чина и не го търси. Не може да му се въздейства по никакъв начин, ни учители, ни нищо. Дойде в бенда, отидохме на няколко участия и сега е толкова отворен, че не можеш да го познаеш. А той освен че свири, има и един куп други умения, които се отключиха, след като се включил в бенда. И сега в момента е център на компанията, шоумен… тотална промяна.“
Не е вярно, че музикант къща не храни. Храни. Вярното е, че музикант вкъщи не се прибира, смята Тодор Цачев. Когато работел в Музикалния театър, и после свирел в музикални групи, се прибирал по нощите. А се определя като домошар човек, обича след 17 часа да си е вкъщи по пантофи. Сега Тодор не само къща храни, но и се прибира в нея възможно най-рано. Само свободно време не му достига. До обяд е учител по музика в училището, следобед репетира с бенда. Прибере ли се – там са собствените му деца. Четвъртото наскоро се родило, а най-голямото, което е почти на седем, учи да свири на пиано и на кларинет.
Не се оплаква. И не се счита за успял. „Защото като успея, какво после? Искам да съм успяващ. Искам децата от бенда които ще учат в Музикалната академия да се върнат в Златица, да ми помагат с бенда и един ден да заемат моето място. Тогава може и да съм успял.“
Източник:www.dnevnik.bg